Участие

Чу се тихо почукване почукване на вратата. Да, Калън идваха. Казах им да влязат и започнаха да се промъкват бавно и предпазливо в стаята. Емет. Джаспър. Алис. Розали. Едуарт. Бела. Есме и Каралайл. Кимнах им да се настанят и всеки зае отреденото му място, а Каралайл се здрависа с мен. Леле, какъв захват!

- По леко Док- засмях се смутено- не искаш са ми счупиш така и така меката китка, нали?

Каралайл се усмихна и ангелската усмивка освети лицето му.

- Ние с Есме сме тук, само за да се уверим, че ще доидат при вас- кимна към останалите и аз се засмях.

- А уж вие сте вампирите!- опитах се да се пошегувам, но само Емет се засмя.

Останалите явно наистина се тревожеха. Незнаех как да ги предразположа, затова се отказах от опитите, та по дяволите, уж съм психиятър, но наистина не знаех!!!

- Така- обърнах се към тях с усмивка, която опитах да изглежда приятелска, защото дори и безопасни, за мен все пак си оставаха вампити, зад красивата им външност- С кой почваме?

Погледа ми ги обходи бавно и равнодушно, вече бях в мой води и нямаше от какво да се тревожа. Облекчението ме заля като мощна вълна , бях си пак терапефта, който помага на поредното семейство.

- Хайде, по смело, и да искам, не мога да ви изям- подтикнах ги с шега и Емет се обади.

- Аз нямам проблем- каза го толкова сигурно, още малко и щях да му поврвам.

- Емат, нали знаеш, че всеки мой пациент ми го казва, пробвай да си по- убедителен!

Той ме погледна усмихнато, почеса се зад тила, погледна към Розали, която го гледаше заплашително, въздъхна и започна:

- Аз съм тук, защото семейството ми мисли, че с Джаспър сме пристрастени към басовете, а не е така!

Джаспър закима енергично в знак на съгласие, а осаналите Калън си размениха погледи гладящи нещо от сорта " Започна се" или " Знаех си".

- Аха- казах бавно, защото сериозно, ако щете вярвайте, но за пръв път бях чул подобен проблрм- И какво кара вашето семейство да мисли така?- обърнах се към останалите.

Едуард се усмихна с кривата си усмивка, еххх, ако не беше с Бела!

- Да започнем например- ухили се той - с случката когато Джас и Ем се обзаложиха, че Бела или ще я изям аз или Джейк. А, да Джейк е върколак- поясни той, разбрал, че си нямам и идея кой е този Джейк.

Върколаци? Вампири? Господи, къде живея!!!

Кимнах, опитвайки се да изглеждам безразличен към новооткрития факт и Алис се обади:

- Ами когато Ем се обзаложи дали Бела ще успее да не падна в продължение на половин час?- Бела го стрелна с укорителен поглед, а Едуард се засмя.

- Не е чесно обаче- обади се Розали и красивата 'и руса коса се изви като дъга- Алис вижда в бъдещето и постоянно казва на Джас за какво да се обазаляга, кой да предположи, че Бела ще падне още на десетата минута???

Всички вдигнаха ръце в знак, че биха, а Бела се усмихна засрамено и сведе поглед към краката си.

- Да, разбирам къде е проблема- по дяволите, наистина разбирах, как живеят тези хора заедно!

- Така, Едуард- обърнах се към него- Можеш да ми четеш мислите нали?

Той кимна и след няма и минута се засмя с характерния си, нежен глас.

- Съгласен- кимна той засмяно, а аз се усмихнах и драснах бележка какво да правят в дневничето си.

Огледах кръглата стая и внезапно осъзнах колко подтискаща изглежда, нищо чудно че пациентите ми бяха така изплашени, но да се ъврнам на Калън.

- Така, Емет и Джаспър мисля, че с вас сме готови- кимнах утвърдено- Алис?- обърнах се към нея- На теб пък какъв ти е проблема?

Тя въздъхна и поклати гкава.

- Всички ми казват, че прекалявам с пазаруването, а то е просто част от ежедневието не всеки от нас!

- На повечето- тихо я поправи Бела, а Едуард се усмихна.

Басове, пазаруване, какво ли предстои забога!!!

- Така- обърнах се към Джаспар- защо според теб Алис прекалява с пазаруване?

- Док- каза той- И вие щяхте да сте съгласни, ако бехте пратили някой просто за дрехи, а той се върне с три нови жълти поршета, натоварени отгоре до долъ с дрехи, а в багажника да са пълни сакове с гримове и подобни боклуци. Е, не сте ли съгласен?

- Но това бяха само няколко неща!- възкликна тихо Алис, забила поглед в токчетата си, а рошавата 'и коса сякаш клюмна.

- Няколко ли?- намеси се Емет- Алис, та това е всеки божи ден, гаража е фрашкан с поршета и едвам сварвам да ги продавам!

Поклатих глава в знак на недоумение. И аз като жена съм прекалявала с пазаруваето, но господи, дори и аз не мога да напазарувам толкова, дори и да имах тези пари!

- Такааааа- обърнах се към Едуард- Кажи ми твоя проблем.

Лицето му видимо се напрегна и челюста му щракна. Бела до него вече не се подсмихваше, а го гледаше загрижено.

- Еми да кажем, че се опитах да се самоубия, защото мислех, че Бела е муртва.

Погледнах го очудено. От всички Калън, според мен Едуард най- много приличаше по характер на Каралайл и трудно губи самообладание. Явно прекалено много обича Бела, щом е изпаднал в чак такава депресия.

- Ето, виждате ли- стана права Розали- Бела бе виновна, че брат ми се опита да се самоубие.

- Розали има проблем с общуването- поясни Алис- ОГРОМЕН проблем.

Розали я погледна обвинително и обидено и Алис побърза да се защити:

- Ама нали точно ти звънна на Ед, че Бела е скочила от онази скала!!! ПО моята желязна логика виновната си ти, а Бела само и единствено го спаси от Волтури.

Бела гледаше към краката си отново, Розали въздъхна и седна победено, а Алис огеда всеки от присъстващите.

- Така, само Бела не си е изляла душата- казах аз уж усмихнато, но бях сигурен, че това е един от най- тежките ми случей.

- Еми- започна тя- Страх ме е да се обвържа с Едуард.

- Не го ли обичаш- погледнах я втрещено, че кой не би обичал Едуард Калън!!!

- Обичам го- каза тя твърдо- Просто ме е страх какво че каже Чар... татко.

- Ясно- кимнах аз - Значи Джас и Ем са готови да се обзаложат дали ще се изпотрошиш за един ден, Алис харчи на ден по толкова, колкото една малка държава за година, Розали е в нервна криза, Ед е решен да се самоубие ако Бела не остане с него, а тя от своя страна я е страх да се обвърже с човека който обича, права ли съм?- попитах ги аз, а те кимнаха унило.

- Каралайл- обърнах се към него- Днес ви е свободен ден нали?

Отмъщение

Отмъщение! Отмъщение!
Съзнанието и сърцето ми крещят едно и също.
А аз стоя и гледам в празнотата на едно нищо.
Вглеждам се по-надълбоко и виждам
как на хората сърцата са тъй изстинали.
И те като мен са вкусили болката,
и те като мен знаят какво е омразата.
Отмъщават си един на друг и
болката им става все по-силна от преди.
Аз дали да постъпя като тях?
Или може би е по-добре
да се снижа в ниското и да не наранявам никого.
Отмъщение!
Чудно е само как,
като се приложи малко въображение в смисъла на тази дума,
тя може да промени коренно живота на болни от самота хора.

Объркан живот и щастлив край.

Казвам се Витория Спенсър и майка ми беше милярдерка. Тя беше световно известен моден дизайнер и имаше огромен бизнес. Много дизайнерски линии, хиляди магазини и фабрики за дрехи. Косата ми е руса и дълга до кръстта, а очите са синьо-зелени на цвят. Семейството ни се състоеше от два члена: аз и майка ми- която се казва Ларита Спенсър. Преди да се родя майка ми е била обикновенно момиче от бедно семейство, но на 22 годишна възраст се запознава с баща ми- богат бизнесмен и се женят. Аз се появявам след около година и половина и тогава започват проблемите на родителите ми. Започват да се карат и не след дълго се развеждат. Майка ми не получава нищо от развода, но дядо ми- по бащина линия, ни приютява и майка ми продължава бизнеса му. Баща ми бива изгонен от баща си и принуден да си изкарва хляба сам. Минават години и дядо ми почива. Голям шок беше това за мен, защото той ни приюти, а мен отгледа, въпреки че майка ми и баща ми бяха разделени. И така отново останахме сами с мама и трябваше да се борим с живота. Започнаха и проблемите с бизнеса, който дядо ми завеща на мен, но майка ми го подържаше докато навърша пълнолетие. Всеки ден се появяваха различни фирми и нашите трябваха да оцеляват, но майка ми нямаше равна и всеки път, когато имаше заплаха за нас, ние оцелявахме. Детството ми мина почти самичка.... По-точно за мен се грижеха цяла дузина прислужници, защото мама все я намяше, но това не ми пречеше, защото знаех че го прави за мое и нейно добро. Никога не ми е липсвало нищо и ме обграждаха с подаръци всеки ден. Те бяха по-големи от предишния ден, а това ме правеше щастлива. Липсваха ми приятели, с които да споделям всичкото това щастие, но скоро след това се запознах с едно момиче и станахме неразделни приятелки. Заклех ме се във вечно приятелство и че никога няма да се нараним взаймно, но тогава бяхме още малки и незнаехме, колко е подъл и гаден живота на възрастните. Така си растяхме безгрижни и ходехме в частни училища. Учеха ни най- добрите и умни учители. Когато станах на 17 години на рожденият ми ден се запознах с едно много красиво момче. Не беше кой знае какво и въобще не беше богато. Семейството му бедно и едва си намираха работа за прехрана. Много ми хареса и го исках само за себе си. А аз поисках ли нещо винаги го получавах. Започнахме да излизаме и се запознах със семейството му. То ме хареса, защото имах пари и щяха да се оттърват от мизерията, в която са живели до сега. Всеки ден излизахме и ходехме на забавни места. Естествено, че аз нямах никъде проблеми, защото всичко ми беше позволено. Веднага след 18- тия ми рожден ден взех шофьорска книжка и ми купиха кола, порше- последен модел. Морис Пател- така се казваше гаджето ми, се премести вкъщи да живее и всичко вървеше добре, до днес... Когато разбирах, че полицията са намерили колата на майка ми потрошена на един изоставен път и тя е мъртва. Започнах да викам и плача. Не можех да повярвам, че нея я няма. Какво щях да правя сега, кото незнаех как да ръководя бизнеса... Когато бях още твърде млада затова. Нямах си баща, защото не ме е искал; нямах си дядо, които да ме обича и глези; а сега си нямам и майка, която да се грижи за мен и да ми помога в трудни моменти. С Морис започнахме да се караме всеки ден и аз да не издържам на нервите си. От депресията и самотата изгубвах и него малко по малко. Ходех и се опитвах да владея империята, която майка ми остави на мен, но единственото, което правех е да я сривам надолу. Фабриките се затваряха и работниците напускаха работата си. Дрехите да не стават качествени и нежелани от клиентите. Живота ми се промени драстично и се сриваше за секунди. Започнах да губя контрол над разума и себе си. Отивах в някое заведение и се напивах. После се прибирах и се карахме с Морис. Един ден, когато се прибрах пияна видях, че дрехите на Морис не бяха в гардероба и той самият беше изчезнал. Звъннах му и си поговорихме. Той ми каза, че съм станала алкохоличка и ако аз поискам ще ми помогне. Ще ходим на терапия за алкохолици, но аз бях горда и не си признавах пороците. Тогава той спря да ми звани и да се виждаме. Останах си самичка на света и нищо не ми остана. Остана ми само алкохола, с който можех да си успокоявам самотата и тъгата. Това продължаваше няколко месеца, когато разбрах, че Морис и най-добрата ми приятелка- Констанса са се събрали, като двойка и живеят заедно. Направо пощурях и исках да ги разкъсам. Бяха ме предали по най-безмилостния начин, без да им пука дали аз съм добре или не. Реших да им отмъстя за болката ми и да им направя живота невъзможен и тежък. Започнах да харча парите си по магазини и фабрики, само и само да не им дават работа, да ме виждат и да им напомням, какъв е техният грях към мен. Но това не ме правеше никак щастлива, както и тях. Един ден те заминаха в Америка и им изгубих следите. Наех следотърсачи и детективи, но неможах лесно да ги открия. Минаха четири години докато разбера, че са си свили семейно гнездо в Лос Анджелес в един от бедните квартали. Богатстовото ми свърши и имах само малко пари депозирани в банката. Изтеглих ги и заминах за Америка. Когато пристигнах в Лос Анджелес си наех кола и отидох до заведението, където всяка вечер отивали Морис и Констанса. Влязох вътре и ги видях. Толкова красиви и щастливи. Никога не бях ги виждала такива, дори и Морис не беше толкова радостен с мен. Обзе ме злоба и завист. Седнах и се напих с много алкохол. Тогава излязох и седях в колата си, чакайки двамата да излязат. Мислите ми бяха объркани и се чувствах, като най-самотното същество на света. Все едно всички се бяха наговорили да ме изоставят, сама и ранена. След около час и половина те излязоха и аз запалих колата. Щях да си отмъстя, задето ме бяха забравили и опустошили душата ми. Натиснах газта и хвръкнах към тях. В този момент не мислех какво правя и че ще убия двама невинни хора, че ще разделя две влюбени души и разбия сърцата им. Оставаха ми секунди, докато стигна до тях, но изведнъж зад тях се спря три годишно момченце и се загледа в стъклото на колата и в мен. Вцепених се веднага, защото очите му бяха същите, като на Морис. Така сини, като тези, които обичах преди четири години. Лицето му бяло и красиво, като това на Констанса. Незнаех какво да направя... Неможех да убия това толкова красиво същество... Не можех да отнема живота на сина на най-добрата си приятелка и на любовта на живота ми. В последната секунда завъртях волана и пред мен се озова голям и здрав стълб. Сблъсках се с него и колата ми избухна. Тялото на Морис веднага потрепери и той се претече първи на помощ. Когато видя, че съм аз в колата ме извади на момента от горящата кола и ме постави на земята. Погледнах го в очите и едва промълвих.
- Съжалявам... Простете ми...- и очите ми се затвориха самички. Сърцето ми вече не се чуваше и дишането ми също изчезна. Видях ярка светлина и в нея някакъв си човек. Започнах да вървя към него и когато стигнах донякъде се спрях. Това беше лицето на майка ми и ръката й се протягаше напред към мен. Изтичах и тя ме прегърна нежно. Разплаках се,а тя ми заговори.
- Не плачи Витория, знам че направи много грешки досега... Но не ти е мястото тук, ти трябва да се върнеш на земята и да се сдобриш с най-добрата си приятелка... Също така трябва да възродиш бизнеса на дядо ти, защото не искаш да го разочароваш.... Нали...?- кимнах с глава и тя ме целуна по челото. Изведнъж сърцето ми заби сълно и бързо, а дишането ми се появи, така бързо, както и сърцето ми започна да бие. Отворих си очите и видях, че Морис и Констанса седяха до леглото ми и чакаха да се събудя, ако въобще се събудя. Имаше много цветя на шкафчето ми донесени от тях. Въпреки че нямаха пукната пара, те бяха донесли много цветя, защото когато се събудя да бъда обградена от живот. Разплаках се и им се извиних. Те ми се усмихнаха и така тримата станахме онези приятели, които бяха неразделни преди. Които се уважаваха и заклеха, че никога няма да се разделят независимо какво стане. Мина се време и аз започнах да възтановявам бизнеса си с помощта на Морис и Констанса. Запознах се и с много красив мъж и четиримата създадохме непобедима империя. Никоя фирма или завод неможеха да ни се опрат. Световните пазари бяха заляти само с наши дрехи и продукти. Помогнах на Морис и Констанса да започнат собствен бизнес и на тяхната сватба им подарих голяма и огромна къща. Аз и вече новият ми съпруг станахме кръстници на момченцето им, а после и на останалите им деца. Родиха ми се син и дъщеря- Амира и Рейнанд. Те двамата бяха приятели с децата на Морис и Констанса. И така до ден днешен с тях не сме се разделяли и винаги сме си помагали в трудни моменти. Много съжалявах за егоизма и надменноста си, но едно малко и невиино момченце ме накара да се променя, да прогледна че на земята трябва да има само добро и разбирателство между хората. Научи ме, че и един богаташ, е като обикновените хора. Че има сърце и душа.